Един Дзен учител е казал, че „Животът е меч, който ранява, но не може да се рани сам“. По същия начин очите ни, които виждат, не могат да видят себе си. А метафорично казано, вярванията и убежденията, които имаме, не могат да ни помогнат да си ги погледнем и оценим и по този начин да разберем къде може би грешим – във взаимоотношения или друго, в случаите, когато не се чувстваме добре.

За миг ако допуснем, че можем да напуснем обичайната позиция на очите си и да се погледнем – резултата най-вероятно би бил или шокиращ, или освобождаващ, или и двете. А след краткия културен шок и приятно чувство на освобождаване какво остава – само разгръщане на творческия потенциал, разбира се. Което не значи да започнем да рисуваме картини или композираме музика, а означава нещо много по-вълнуващо – да рисуваме собствения си ход на събитията и да композираме съдбата си.

Кой е готов да бъде меча, който ще прониже себе си с остротата на собственото осъзнато и възнамерено творческо внимание, за да се отдаде на автентичната си страст да сътворява според житейското си призвание?

Отговори с АЗ (или есе, или цена) в коментар, за да получиш помощ свише! – шегувам се, разбира се 😊

Мечът, който не може да рани себе си ще остане парче желязо в ръцете на чужда воля и без шанс за развитие.

–Изображението е копирано от адрес: https://www.quora.com