Или какъв е пътят за справяне с хипохондрията

     Тъй като при пристъпа на паника няма непосредствена или очевидна опасност, може да измислите или да припишете опасност на интензивните телесни усещания, които преживявате. При липса на реална живото застрашаваща ситуация умът ви неправилно възприема случващото се вътре като живото застрашаващо. Умът ви може много бързо да премине през следния процес: „Щом се чувствам толкова зле, сигурно съм в опасност. Щом няма видима външна опасност, опасността трябва да е вътре в мен“. Затова е напълно обичайно при пристъп на паника да изобретиш някоя от следните „опасности“ (или всички):
     В отговор на сърцебиенето: „Ще получа инфаркт“ или „Ще умра“.
     В отговор на усещането за задушаване: „Ще спра да дишам и ще се задуша“.
     В отговор на световъртежа: „Ще припадна“.
     В отговор на чувството за дезориентация или нереалност: „Полудявам“.
     В отговор на „омекналите крака“: „Няма да мога да вървя“ или „Ще падна“.
    В отговор на интензивността на телесните реакции като цяло: „Напълно ще
загубя контрол над себе си“.
     Щом си кажете, че усещате някоя от горните опасности, вие засилвате интензивността на страха си. Силният страх още повече влошава телесните ви реакции, което на свой ред поражда още повече страх и вие попадате в спиралата на нарастващата паника.
     Ще избегнете това, ако проумеете, че случващото се с тялото не е опасно. Всички горепосочени опасности са илюзорни – продукт на въображението ви, когато усещате силните реакции на паниката. Просто няма реално основание за никоя от тях“.

Ед. Борн, „Да се справим с тревожността и фобиите“

Именно последното изречение от горния цитат е същината на психотерапевтичната работа. Онова проумяване, че в тялото не се случва нищо опасно е толкова простичко като концепция, но на практика толкова трудно за самостоятелно постижение. Това е и причината в невротичния цикъл на хипохондричните преживявания човек често да търси лекарска помощ.

Необходимостта от външно потвърждение, че всичко с тялото е наред, идва от неувереността в способностите на собственото тяло да живее без намесата на вкопчения в контрола ум. Справянето с това състояние изисква отдаване и доверие както от страна на клиента, така и от страна на терапевта, в процеса на промяна.

Защото опосредстваният от психотерапията момент на „проумяване“ е значително по-бърз и лек, в сравнение със самостоятелната работа на страдащият със себе си. В своята сърцевина, „излекуването“ от хипохондрията представлява прехвърлянето на опората от външните доказателства за добро здраве към вътрешните устои и стабилен вътрешен център, изграждани в процеса на личностна промяна.