Подзаглавие: Дръжте се в стил „като че ли“ (вярвате на написаното в тази статия) 🙂

Като че ли тази статия ще ви изненада… Или пък може би не? Като че ли и аз не знам как точно ще я възприемете, но ви гарантирам, че ако го направите така както правите паническите си атаки, т.е. истински, целеустремено и сериозно, ефектите за вас ще бъдат повече от благотворни. Дотолкова, че дори може да ви се прииска да не бяхте чели този материал. Защото след като знаете, че можете да не изживявате толкова сериозно кризите си, вече ще имате избор какво да правите с паниката. Тя няма да бъде задължителна. И това като че ли понякога е смущаващо. Като че ли стана малко объркано в началото. Е, ще започна отново, с по-малко условност.

В тези няколко реда ще ви представя техниката „Като че ли“, която често използвам в работата си със страхови състояния. Една удивително проста, но значително ефективна мисловна нагласа, с помощта на която справянето с паниката придобива скорост на частица в ускорителя ЦЕРН (заигравката с физиката хич не е случайна, както ще стане ясно малко по-напред в изложението).

На първо място бих искал да изтъкна една важна постановка в психотерапевтичният подход, който използвам – ние с клиента работим само с дадено наше отношение към ситуацията, а не със самата нея. Предполагам се досещате, че ако съществуваше пряк и краен отговор на въпроса „как да се справя с паниката?“, то той отдавна щеше да бъде известен и всяко писмено или кабинетно упражнение в тази насока би било излишно. Ето защо няма да търсим отговора в областта на същината на проблема, а ще опитам да ви убедя, че отговора е в областта на нашето отношение към  проблема (в случая страха).

На всеки страдащ от панически атаки или фобийни състояния, е добре известно чувството на несигурност, безпомощност и на практика нулево доверие в себе си и живота като цяло, по време на „развихрянето“ на една паническа атака. Интензивното изпитване на страх по време на кризите като че ли валидира състоянието на сериозност на положението, което от своя страна може да доведе до опити за търсене на сложни и комплексни решения (както се полага на един така формулиран в съзнанието проблем). Работещите решения обаче винаги съдържат в себе си една простота, лекота на прилагане и логика, която като че ли винаги а била достъпна за съзнанието, но някак е убягвала, заради наслоеността на ума с паразитни мисловни модели.

С други думи – съществува вярването, че ако проблемът е сложен и решението трябва да бъде сложно и именно класическата психология разглежда проблемите по този начин.  Другото, което е характерно, че в разглеждането на проблемите по този начин се влага така нареченият свръх рационализъм, а ние хората просто не сме такива. Не вярвате? Само се ослушайте на някое по-оживено място и избройте колко пъти се среща фразата, започваща с „Как може…“ (на мястото на многоточието сложете чуденка по ваш вкус). Рационалното и рационализмът са логични основи, на които човек да построи ежедневието си, но практически живота ни доказва, че са доста неестествени състояния на битуване. Нещо повече – по същия начин съществува представата, че хората сме и свръх исторични – това е вярването, че проблемите ни се коренят в миналото и че можем да бъдем „повдигнати на стенд“  (както се диагностицира автомобил), да бъде открита причината и тя да бъде отстранена. Ако това бе истина, то психолозите също щяхме да носим бели престилки и на изпроводяк на пациентите си бихме давали епикризи с описание на извършените манипулации и операции (евентуално в пликче пък щяхме да слагаме отработените страхове, така както в автосервиза ни връщат подменените части).

Неслучайно правя три (май станаха и повече, докато редактирам) абзаца преамбюл J Ще опитам (направо насиля себе си! – така де, нали за алгоритмизиране на даден съвет човек трябва да се поизпоти) да има и още поне три абзаца следговор, та поне малко от малко несериозността на предлаганата техника да бъде облечена със сериозна аргументация. Дори на мен ми е ясно, че въпреки големия потенциал на една жизнена стратегия (като такава се явява приложението на настройката „като че ли“) то тя може да бъде лековерно отхвърлена, ако не е солидно рационално и исторично аргументирана.

И сега, когато напрежението на повествованието е на максимума, ето и самата техника, макар по-досетливите от вас да разконспирираха, че ще става въпрос за някакъв вид театър – е, горе долу сте прави в догадката си. Та: Когато ви стане зле, получите паническа атака, когато кризата се разрази, напрежението ви залее, „симптомите“ започнат да се проявяват със сериозността на червейче, тръгнало за риба с мъжете (е много находчиво от моя страна, няма що – намерих кога да вмъквам част от любим виц… поне да го бях разказал целия…) – започнете да се държите „като че ли“ паниката я няма. Да, точно така! Ахм, разбирам скепсиса ви и разбирам усета за леко подхлъзване, че четохте досега. Но аз имам точно това предвид – дръжте се по време на кризата, като че ли сте добре, като че ли сте във форма за сутрешен крос. Като че ли въобще паниката не е започвала, не сте я засекли, като че ли не знаете какво е това паническа криза и като че ли наистина искате да правите точно това, което правите в момента, независимо колко ви се иска хубавата кризичка да ви даде повод да не го правите (добре познатата в психологията концепция за вторичната печалба от дадено неефективно поведение). Уведомете себе си с настоятелността и децибелите на най-досадната сутрешна аларма, която някога сте чували, пропийте съществото си с идеята, че можете да направите това дори да сте убедени, че умирате или полудявате, усетете пробуждащият се актьор в себе си, вижте ситуацията като прекрасна възможност веднъж поне да реагирате на ситуацията с друга нагласа, от друга гледна точка.

Сега, преди да започна квантовофизичния следговор (защото имах неблагоразумието още в началото да намеся ЦЕРН), няколко думи за стила на тази статия – той съвсем умишлено е по-скоро квартален, отколкото академично психологически. Да ме прощават всички мои светли преподаватели психолози – някои мои професори наистина имат красив академичен език и съм направил възможното да го усвоя, но все пак не пиша това за тях, а за вас – тези, които искате да се справите със страха от паническото си битие. Техниката „като че ли“ се явява едно отклонение от подходите в класическата психотерапия, в която началната фаза на „лечението“, а и впоследствие – голяма част от времето е посветена на опитите да се научи клиента на нов „език“ – системата на концепции от школата на терапия, за които е обучен терапевта. Впрочем това прави психотерапевта авторитетен, начетен, ако и ползва малко повече мръсни думички (разбирайте терминология), то значи няма как да не ви „излекува“.

Да оставя настрана масата практикуващи колеги и се върна към ЦЕРН, че току виж някой колега се засегнал (но вие добре знаете, че вече това ще си е негово решение). Във физиката има един постулат, който гласи, че наблюдателят променя експеримента. С други думи – една експериментална постановка, в която се цели да се изследва обективно закон в света на малките неща (квантите), винаги ще бъде повлияна от намеренията, очакванията, дори и настроението на експериментатора, просто защото така работи този свят на малките неща. Харесва ни или не – това е положението, както се пее в една прекрасна песен на великия Тодор Колев (отклонение: тази статия ще бъде прочетена от всички, които потърсят в Гугъл връзката между Тодор Колев и ЦЕРН. Всъщност, май ще е единствената, която ще излезе в резултатите по тези критерии. Но моля ви, защо оставихте текста и решихте да проверите тази щуротия 😊 ).

Същият резултат (харесва ви или не) се наблюдава и в науката психология, що се касае до опитите ни да изследваме заобикалящата ни реалност – оказва се, че тя винаги е повлияна от наблюдателя. Дори не просто повлияна, а на практика изградена. Т.е. всеки един от нас, построява своя версия на действителността, което е сериозен довод в полза на идеята, че действителността е винаги субективна. Обективна действителност просто не може да съществува поради това, че всеки един от нас я изгражда в представите си по уникален начин. Да, съществува такова понятие като консенсусна реалност – в която сме се разбрали априори за някои неща, но тя е един изкуствен конструкт, колкото да ни помогне да осъществим чудото на комуникацията по между си, в която да се разберем. Който е по-любопитен може да се запознае с теорията на психолога Ж. Пиаже, която е формирана на базата на неговите наблюдения за това как децата изучават света. Накратко – оказва се, че много малка част от формиращите се представи на децата за естеството на нещата в заобикалящата ги реалност се придобиват в резултат на възприятия. Да, възприятията са началото, но след това дечицата веднага започват да взаимодействат и действат, изследвайки непознатите аспекти на действителността и това действие е винаги уникално, просто защото всеки един човек е уникална система от биологични и психологични процеси. Уникални човеци – уникални действия и взаимодействия със заобикалящата среда – уникална действителност – невъзможност за добиване на знания за обективна действителност (дано съм успял да кондензирам разбираемо няколкостотин страници теория).

Защо това е важно в настоящия контекст – ползването на техниката „като че ли“? Едва ли ще е голяма изненада, предвид горното, че до момента в ситуациите на паника и тревожност вие просто сте изграждали своята страхова реалност. Тя не е извън вас (освен ако не се опитвате да се учите едновременно на нестинарство и оцеляване от подивял лъв). Ситуацията по време на паническа криза е сериозна и омаломощаваща поради вашата реакция. С техниката „като че ли“ вие ще се научите да реагирате на страховите ситуации по нов начин, което (харесва ли ви или не, ама май ще ви хареса 😊) ще промени и естеството на самата действителност. Тя ще престане да бъде така застрашаваща, безперспективна и смущаваща, просто защото вие ще спрете да инвестирате сила и енергия да я изграждате, а ще сътворите нова действителност през ДЕЙСТВИЕТО. Действието „като че ли“ дава нова перспектива на мозъка. Буквално мозъкът ви ще пощурее, че се озовава на ново място и като такова, той не би могъл да ползва стари похвати за справяне. С други думи мозъкът ви ще трябва да измисли как да се справи с новата ситуация, а когато мозъкът мисли, тогава той разбира, че стартирането на страховата ситуация е излишно (освен в критични случаи, но за тях е ясно. Става въпрос за това, че в критични случаи – пожари, бедствия и прочее техниката „като че ли“ е по-добре да не бъде прилагана, нали 😊). И тъй като мозъкът е Бог на координацията, ще му се наложи да ви съдейства и координира ведрата ви нагласа и я приведе в съответствие с изживяваната реалност, т.е. ще се наложи да преработи действителността. Буквално. От страхова тя да се превърне поне в неутрална, а защо не и във всяка друга, ако правите каквото правите в деня си със страст и отдаденост. Е, опираме вече до границите на приложимостта на метода „Като че ли“, защото ако няма какво да ви вдъхновява, ако не горите с някаква страст в ежедневието си, тогава имате предварителна задача. И поради това вероятно разбирате, че всяка техника, подобна на току що предложената (минавайки чак през ЦЕРН) няма как да сработи 100%-во и веднага при всеки, който страда от панически атаки или някаква форма на тревожност. Просто понякога има предварителни задачи за свършване, които са индивидуални и заради които посещенията в кабинета на психотерапевта са целесъобразни.

От опита си в психотерапевтичната практика мога да споделя, че техника от калибъра „Като че ли“ проработва дори след броени часове психотерапия. Възможно е дори без нито един час, затова и я предлагам на вашето внимание. Опитайте, но не опитвайте с идеята „я да видим дали ще стане“. Опитайте я с намерението да се получи! Защото намерението за успех прави реалността на успеха. Задава рамката му и прави възможно осъществяването на успеха. А ако случайно пък не се получи, знайте, че вероятно нещо съвсем малко има, което възпира промяната на фокуса на съзнанието ви по повод изграждането на субективната реалност. Тогава няколко срещи с мен или колега са оправдани, защото „Като че ли“ няма по-сигурно нещо от възможността да променяме реалностите си и оттам – самите изживяванията.