В наши дни е много модерно да се говори за личностен растеж. Множество автори и изследователи по познание на човешката същност споделят, а и аз съм напълно съгласен с това, че личностният растеж е свързан и ориентиран към поставяне на цели и полагане на определени усилия за постигането им. Личната еволюция, от своя страна, се състои в превръщането на човек в истински и неподправен Аз, който непрестанно разгръща и актуализира своя потенциал. Онзи потенциал, чийто извор по-скоро е във връзката между Аз-а и безкрайното битие, в което сме потопени, отколкото да е заключен някъде вътре в нас. Личностния растеж предполага преднамерена, и донякъде не съвсем осъзната в пълната и необходимост, промяна на нещата, заобикалящи личността – хора, ситуации, поведение, материален свят и прочее, докато личната еволюция предполага едно радикално приемане на човека на себе си като такъв, какъвто е. Важно е да се отбележи, че тази еволюция се случва докато се позволява, през доверието и с помощта на битието, промените в личността да настъпват естествено. Промени, подпомагани с искреното намерение и действия в посока себеактуализация и живот, в синхрон със законите на битието – онези, истинските закони, а не тези, които сме измислили и настойчиво налагаме в, съмнителния откъм добронамерост към отделния индивид, социум.
Описвайки себе си през парадигмата на еволюцията, няма как да не започна с първата ми страст – биологията. Чудото, наречено живот, винаги е будело желание у мен да разбера механизмите и, може би, скритата магия на живота като явление. Защото той, Животът, със съществуването си, е в твърде голям разрез с онова, което физиците знаят за законите и устройството на битието. Изучавайки „Биология“ в Софийския университет неведнъж се колебаех накъде точно да поема – към онзи свят на молекулите и взаимодействията на клетъчно ниво, или да съсредоточа усилията си в разбирането и развитието на направления, които се занимават с организмовата организация на живота. Днес се оказва, че това съвсем не са били колебания, а път, през който съм преминал и път, който ме е обогатил неимоверно много.
През мечтата ми и няколкото успешни стъпки в това отношение – да стана професор по ботаника (науката, изучаваща живота на растенията), до работата ми в държавни институции, свързана с качество и безопасност на храните, водещото в мотивацията ми е било да помогна с усилията си, света да стане малко по-уютно място. Във всичките онези години някак свързвах уюта с продоволствената осигуреност – смятах, че ако хората по света са нахранени добре, много от проблемите ни просто не биха съществували (войни, класови различия и прочее). Именно това беше цел в годините, в които работих в Института по ботаника към БАН – изучавах научно един чудат природен процес на размножаване на растенията (апомиксис), който ако бъде овладян от хората, би довел до истинска аграрна еволюция.
По редица причини, за които мога да говоря с часове, оставих научната работа и насочих усилията си в научната обосновка на оценката на риска по отношение на безопасността и качеството на храните. Че гладът бе, а и все още е проблем си остана вярно, но и фактът, че онова, с което се храним докарва не по-малко бели на главите ни, също ме вълнуваше и изглеждаше като заслужаващо си предизвикателство за решаване. Ако мога да се пошегувам с едни отминали времена – значима част от професионалното ми развитие бе посветена на тези въпроси – как да се храним качествено и безопасно, през научната оценка на риска по тези въпроси. С чудесните колеги от ЦОРХВ продължаваме и днес сътрудничество по отношение комуникация на риска по хранителната верига.
Междувременно, през значителна част от първите години на осъзнато учене и труд, трябваше да се справя с два основни, както ги наричах тогава – проблема. А именно: изключително високото ми наднормено тегло и… страховете, ескалиращи до паника с неосъзнато за мен естество. Знанията, които добих в биологическото си образование, надградени с няколко курса по системи за здравословно хранене, доведоха до успешния изход от борбата ми с килограмите. Къде като собствена реклама сам на себе си, къде като препоръчан от страна на близките си и колегите, на които помогнах да отслабнат, в ролята си на разбиращ основите на здравословното и пълноценно хранене, основах и развих консултантска дейност по здравословно хранене и отслабване.
Работейки като консултант по хранене и то най-вече със случаите на хранителни разстройства (анорексия, булимия, хиперфагия, орторексия) осъзнах, че знанията ми по отношение на метаболизъм и знанията ми за храните като такива са абсолютно неприложими. Трябваха ми няколко години докато узрея за идеята, че всъщност храненето е поведенчески акт, дори може би най-често изявявания поведенчески акт, и като такъв той не можеше да се променя от перспективата на диетологичната намеса, а от една друга – човешка, духовна перспектива, която засяга дълбоко интрапсихичния свят. Тогава, тъй като междувременно преди години бях преминал и се справил и с втория голям мой житейски проблем – паническото разстройство, направих решителната крачка за допълнителна квалификация и завърших „Психология“ във Великотърновският университет.
И накрая на представянето си, нека се върна почти в началото на онова, което в крайна сметка ме доведе до тук – работата ми като психотерапевт в областта на тревожните и стресови разстройства.
В онези години, още преди настъпването на Милениума (преди 2000-ната г.), в резултат на няколко важни събития в моя младежки живот, бях се озовал с едно състояние, което по-скоро оприличавах на неоткрита и непозната още болест, отколкото, както се оказа в последствие, чисто психологически проблем. Да, това беше т.нар. паническо разстройство. Страх ме беше от болести, страх ме беше от много неща… Минаха години, докато разбера какво всъщност представлява всичко случващо ми се и как отнемаше, или по-скоро как аз съм позволил да се отнеме от пълноценния ми и ефективен живот. Междувременно, обичайната склонност на човек в това състояние – да медикализира проблема, ме доведе до куп медицински изследвания, къде по план, къде по спешност, които неминуемо завършваха с „диагнозата“ нервно-вегетативна дистония и съответното предписание на успокоителни хапчета.
Както научих впоследствие обаче, няма случайни събития. Моят хъс и непримиримост ме доведе до там, че поръчвах редица книги от чужбина на тази тематика, защото у нас нямаше почти нищо издадено в това отношение. Изучавах същността на проблема и начините, с които мога да се справя с паниката и страховете, и, както по-късно разбрах – това си е било едно мащабно, макар и лично, психотерапевтично обучение. В него важна роля изигра биологическото ми образование, по-специално познанието за функционирането на мозъка като място, където се извършват сложни биохимични и психологични процеси – място, където се осъществява интимната връзка между биологичната материя и нематериалният психо-емоционалния свят.
Няколко години по-късно, същата тази неслучайност и съдба ме срещна с д-р Тодор Първанов от Плевен, с чиято помощ успях да преборя и последните си страхове от болести (които, оказа се съвсем прозаично, бях си наумил от курсовете по анатомия и физиология по време на следването по биология). Осъзнавайки и справяйки се със страховете си, че това си е чисто и просто един разпространен в нашето съвремие психологически проблем (отличителен белег на модерната „паник култура“, както я нарича моят приятел и също обучител Алексей Бъчев), като че ли големите тормозещи проблеми приключиха. Докато не осъзнах следното: на какво точно от всичко това, в което бях придобил знания и компетенции да отдам цялото си време и енергия?
Тогава се случи нещо много интересно: през всичките си години на учене и професионална реализация, един основен мотив у мнението за мен от страна на началниците ми, колегите ми, приятелите ми и дори по-далечните познати, излизаше все по-наяве и все по-наяве. И това беше способността ми за комуникация и работа с хора. Нямам идея каква е била тази устойчивост на чуждото мнение, но цели дванадесет години не го възприемах и макар в част от тях да работих паралелно и като учител в средно училище, правейки и множество други публични говорения, май не бях повярвал съвсем, че това е точно така.
Преломния момент в промяната на отношението към себе си дължа отново на приятелските вече взаимоотношения с д-р Т. Първанов. Сигурно имаше 4-5 години в които той ме уверяваше колко добър психотерапевт бих могъл да бъда. И това уверяване не бе просто уверяване, а направо обучение. Възприемайки го като такова, същевременно започнах и да практикувам. Докато преминавах през обученията – и академичното по „Психология“, и в няколко различни психотерапевтични школи, практикувах промяната на човешкото възприятие и реакция на действителността, когато те водеха до проблеми с приспобяването към света и се отразяваха като страхове у клиентите ми.
Правейки това вече няколко години след обучението си при д-р Т. Първанов и под негово менторство и супервизия, мога да изкажа едно голямо БЛАГОДАРЯ. Както на него, така и на всички мои близки, приятели, познати, приемайки всички тях за гласа и напътствието на онази висша сила, която често наричаме Бог. Тяхното сумарно мнение направи у мен онзи процес, който е познат като кристализация в химията, а в химията на живота като изкристализиране какво и как точно да правя с професионалното си осъществяване и въобще осмисляне на живота.
Ето защо кръстих представянето си тук като еволюция. Ако човек разгледа независимо едно от друго събитията в живота си, без да опита да намери онази Вселенска логика, която кара човек към определени действия, може би ще се получи някакво объркване. Но когато човек погледне на случилото му се – и като събития, и като хора, които среща, в тяхната цялост, тогава се получава онова разбиране за дълбока свързаност и смисъл, получава се онзи естествен процес, който милиарди години тече по онези вълшебни и непознати закони – процесът на еволюция.
Приятелю, който четеш това – знай, че и в твоят живот еволюцията ти те води към все по-голямо добруване. Може би не си го осъзнал или открил. Ако е така, можеш да разчиташ на мен и на гигантските рамене, на които съм стъпил, че ще ти помогна да минеш по пътя си по-леко и по-смело.
