Психолог, терапевт

Георги Балджиев

Категория: Кратки

Свободата от принудата

Искаш ли свобода?

Кой не иска свобода?

И преди да си говорим за отговора на тези въпроси, ще разберем, че формулировката на такива е своеобразен капан. Капан е, защото какво е свободата? – дефиниции много, а общоприета такава, в настоящето на практикуваната от всекиго свободия, липсва.

Ще ви представя един вид свобода – такава, каквато в кабинета често бива заявявана като желана, макар и почти винаги несъзнателно – това е свободата от принудата.

Свобода от принудата да се харчи енергия за непрестанно „оцеляване“. Защото на практика, особено когато говорим за хора, изпитващи в значителна степен тревожност, се случва едно преобръщане на ежедневието именно в такова нещо – оцеляване. Но не само тревожните хора оцеляват. Амбициозните например правят същото. Не е ли амбицията една по-рафинирана борба за оцеляване? – въпрос за домашно.

Ако изходим от идеята, че най-добрата защита е атаката, то би трябвало най-доброто оцеляване да няма нищо общо с работата по самото оцеляване, а акцентът да е другаде. Защото оцеляването иначе се обезсмисля. Оцеляване в името на какво? – просто за да се каже, че се придвижваме и още, и още напред във времето? Ами това време – с какво е изпълнено? Къде са всичките тези важни и правещи ни човеци неща: смисъл, цели, постижения, удовлетворение и баланс между личността и другите хора… могат да бъдат изброени още.

Може би част от напрежението на съвременния човек, онзи разход на енергия, за който споменавам по-горе, идва от осъзнаването, че времето тече, напредваме в него, оцелели, но дали продуктивни и ефективни така, както би ни се искало в нашите най-съкровени и сърдечни дълбини..? В сравнение с онази наша версия, в която не бихме имали спънките, породени от ексцесивната тревога (или пък нейната социално приемлива форма – амбицията)… Разбира се, че знаем отговорите и те са доста нелицеприятни в един чисто личен план.

Може би част от един наш вътрешния конфликт, в който пребиваваме, и заради който проявяваме свръхтревожност понякога, се поражда от тази асинхронност – преминаваме през времето, оцеляваме, но не пренасяме благополучната и творчески натрупана  житейска опитност, измерена в различни мерни единици (и материални, и духовни, без непременно едните да са по-важни от другите).

Да оцеляваме може би се е превърнало в нещо твърде любопитно и важно за съществуванието ни. Вид игра за подсъзнанието, при това доста интересна игра – нещо в стил „изгубване с последващо ориентиране“. Вероятно такъв е и дизайна на платформата, на която се намираме – сцената на живота, казано по Шекспировски. Удоволствието от играта на оцеляване на някакво подсъзнателно ниво може би измества удоволствията от постижения в други сфери, съответно те стават непривлекателни или скучни. И тогава започваме да наричаме усещането за живота си с една дума – депресия (в чисто граждански и неклиничен смисъл). „От вкъщи на работа, от работа – вкъщи“ – разбирате за какво става дума 😊

Понякога, в опит за добиване на определена степен на свобода, преминаваме към безумното много четене, гледане на филми и YouTube, което в даден момент се превръща в основна форма за преживяването на идеята за натрупване на житейска опитност, пълнота на житейския път и прочее. Да, ама не, както бе казал един велики българин – това е полуфабрикатна житейска опитност, фастфуд за ангажирани в оцеляване съзнания.

Поради всичко това – борбата в името на свободата си заслужава повече от всякога. Свобода от принудата. От принудата да бъдем идейно съвместими с безумното време, в което живеем и от което са част едновременно както всички светли и розови позитивни послания, така и посланията на конниците на апокалипсиса, вещаещи чернотии през пандемии, войни и финансови кризи.

Борбата в името на свободата от принудата се нарича смелост.

Да бъдем смели*!

И тогава играта непременно ще стане друга.

Каква точно ли? – оставям на вашето любезно подсъзнание да изпълни въображението с чисто нови възможности и да разберете сами 😊

––

*Смелостта е способността и желанието на човек да се изправи срещу страха, болката, опасността, несигурността или някакво сплашване… Смелостта не е отсъствие на страх. Смелост е да правиш това, от което те е страх.

Опитът за лечение може да се превърне в още от същата болест

Един интересен въпрос, който може да си зададем от позицията на собствената си по-мъдра версия би бил – „има ли решение без проблем“?

Звучи странно, признавам, но ако се позамислим какво правим обичайно с проблемите, които ни затрупват (понякога дори буквално), то веднага би светнала една лампичка. Лампичката на прозрението, че повечето ментални и емоционални проблеми не могат да се решат на принципа „повече от същото“, който принцип между другото си е валиден в света, подчиняващ се на Нютоновата механика.

За да илюстрирам, ще ви припомня какво правим с един „нормален“, физичен проблем като застудяването на времето, например. Щом застудее, обличаме по-дебели дрехи. Като застудее още повече, обличаме още повече и още по-дебели дрехи, пускаме отопление и… колкото повече противодействаме на проблема ни, толкова по-добре решен е той. Става ни топло, проблема е решен.

Да се върнем на психиката и емоциите. Един простичък пример за проблем, с който почти всеки се сблъсква в някакъв период от живота си, и който в 99% от случаите е продиктуван от стрес или емоционално пренапрежение, е трудното заспиване или безсънието. Ако опитаме с горната логика – да се насилим да спим, да „направим нещо“ за заспиването, ще претърпим пълен крах. Притиснати от напредването на времето, все по-отчаяните опити за решение или „лечение“ в крайна сметка ще се превърнат в още повече проблем, в още повече „болест“. Ококорваме се здраво, с други думи. Защото съня и заспиването са естествени и спонтанни процеси. Не можем да „бъдем“ спонтанни. „Бъденето“ мигновено елиминира спонтанността.

Така опитът за лечение се превръща в още от същата болест. „Повече от същото“ тук може да се прояви като предприемане на промени в храненето, промени в дневния график – например времето за лягане, прием на лекарства или хранителни добавки за сън (а това от своя страна е свързано и с предпоставките за създаването на още един, „чисто нов“ проблем – това е последваща зависимост от наркотични субстанции) и всяка от тези стъпки, вместо да решава проблема, на практика го засилва.

Гореописаното, уважаеми читатели, е причината в психотерапията да има други принципи на работа, различни от аналогично най-близката професия – телесната медицина. В опит да решаваме проблемите си не правим повече от същото, не противодействаме на проблема, не го махаме, не се опитваме да бъдем спонтанни и не търсим логични решения (разбира се, тук има малки изключения). Решения има, но те съвсем не бива да са продиктувани от естеството на проблема. Защото така те само биха били негова нова, по-приемлива форма, а не окончателно отърваване от него.

А кому е нужно преоблечен в нови дрехи стар проблем?

Мечът, който не може да нарани себе си

Един Дзен учител е казал, че „Животът е меч, който ранява, но не може да се рани сам“. По същия начин очите ни, които виждат, не могат да видят себе си. А метафорично казано, вярванията и убежденията, които имаме, не могат да ни помогнат да си ги погледнем и оценим и по този начин да разберем къде може би грешим – във взаимоотношения или друго, в случаите, когато не се чувстваме добре.

За миг ако допуснем, че можем да напуснем обичайната позиция на очите си и да се погледнем – резултата най-вероятно би бил или шокиращ, или освобождаващ, или и двете. А след краткия културен шок и приятно чувство на освобождаване какво остава – само разгръщане на творческия потенциал, разбира се. Което не значи да започнем да рисуваме картини или композираме музика, а означава нещо много по-вълнуващо – да рисуваме собствения си ход на събитията и да композираме съдбата си.

Кой е готов да бъде меча, който ще прониже себе си с остротата на собственото осъзнато и възнамерено творческо внимание, за да се отдаде на автентичната си страст да сътворява според житейското си призвание?

Отговори с АЗ (или есе, или цена) в коментар, за да получиш помощ свише! – шегувам се, разбира се 😊

Мечът, който не може да рани себе си ще остане парче желязо в ръцете на чужда воля и без шанс за развитие.

Изображението е копирано от адрес: https://www.quora.com

Powered by WordPress & Theme by Anders Norén