Георги Балджиев

Много често, при първа среща с клиенти в кабинета, получавам следната заявка:
– Дай, моля те, някакви техники да спра паническите атаки, че вече не се търпи!
В повечето случаи успявам да убедя човека, че да се ползват механични техники без да се работи с характера, светогледа и взаимоотношенията между потърпевшия от паника и околните, на практика е безполезна работа. Почти всеки алгоритъм за психологическо повлияване може да бъде „завъртян“ в мелницата на тревогата или неврозата. Трябва да се знае, че многобройните съществуващи техники сработват само тогава, когато са приложени в един по-голям контекст на промяна на начинът на мислене. По-долу споделям превод на техниката Be AWARE така, както е описана в книгата на д-р Дейвид Бърнс – „When panic attacks“.

Техника „Be AWARE“ (бъди усещащ)

Тази техника се нарича „бъди усещащ“ (не съвсем коректен превод), като думата представлява абревиатура, която служи за напомняния за стъпките, които се предприемат, за да спрете паниката:

А
„А“ означава  „приемане на тревожността“ („Accept The Anxiety“):
Кажете на себе си, че това, което изпитвате като тревожност е ОК и просто ще си отиде в даден момент като понатрупате опит с техниката. Борбата с тревожността, страха или яда, просто ще подхранят огъня им и ще се въвлечете в още повече страх. Просто помнете, че пристъпа на паника е напълно нормален и естествен физиологичен отговор на типа мислене в резултат на начина ви на живот. Така че, дори ако е много неприятно, няма нужда да изпитвате допълнително страх или гняв, че сте попаднали в тази ситуация. Приемете я.

W
„W“ означава  „наблюдаване на тревожността“ („Watch The Anxiety“):
Опитайте се да мислите за себе си като за наблюдател – направете мислено крачка встрани от себе си, просто за да наблюдавате какво се случва.  Без да оценявате или осъждате, по възможност опитайте да не категоризирате случващото се като добро или лошо. Продължавайте да си припомняте, че вие като човек означавате много повече, отколкото имате представа за себе си точно в епизода на повишената тревожност. Докато наблюдавате, е полезно да оцените само силата на тревожността – например в скала от 1-10 – просто и поставете обектина оценка, но не се асоциирайте с нея. Бъдете като експерт, който оценява детайл, сам по себе си. Така ще заявите ясно на тревожността, че вие добре разбирате какво означава и можете да я оцените без това да ви повлияе.

А
Следващото „А“ е съкращение от „действай нормално“ („Act Normal“)
Продължете да правите това, което правите обикновено или в момента на кризата и просто се държте колкото можете както обикновено, все едно тревожността я няма. Овладейте дишането и без много усилия опитайте да издишате по-бавно. Впоследствие дишането ви ще се успокои. Ако се опитате да се ангажирате веднага с работа или да избягате от ситуацията, ще влошите нещата. Да, ако избягате в момента можете и да постигнете краткотраен успокояващ ефект, но в бъдеще залагате неминуемо увеличение в общата тревожност. Затова – не бягайте!

R
„R“ означава  „повторете стъпките“ („Repeat The Steps“)
Просто продължавайте да приемате тревожността, наблюдавйте я, оценявайте я безпристрастно, все едно, че не се случва на вас, а до вас, действайте нормално, докато пристъпа на паника отстъпи и вие не се озовете в зоната си на комфорт.

E
„Е“ означава „очаквай най-доброто“ („Expect The Best“)
Това, от което се страхувате, никога не може да се случи! Всъщност вие знаете това, но още не сте повярвали в него. Не бъдете черногледи – очаквайте най-доброто развитие за вас както в момента на кризата, така и въобще.

Вие наистина ще се изненадате от факта как по ефективен начин сте в състояние да се справяте със „ситуации на паническа атака“, когато използвате „бъди усещащ” техниката.

Посочените по-горе стъпки често са отправни точки за по-машабна работа в кабинета на психотерапевта. Ако срещате затруднения с прилагането на техниката или тя не дава очакваният резултат, може би е добра идея да потърсите помощ в лицето на практикуващ психотерапевт, с когото да преодолеете чувството на страх.

Подзаглавие: Дръжте се в стил „като че ли“ (вярвате на написаното в тази статия) 🙂

Като че ли тази статия ще ви изненада… Или пък може би не? Като че ли и аз не знам как точно ще я възприемете, но ви гарантирам, че ако го направите така както правите паническите си атаки, т.е. истински, целеустремено и сериозно, ефектите за вас ще бъдат повече от благотворни. Дотолкова, че дори може да ви се прииска да не бяхте чели този материал. Защото след като знаете, че можете да не изживявате толкова сериозно кризите си, вече ще имате избор какво да правите с паниката. Тя няма да бъде задължителна. И това като че ли понякога е смущаващо. Като че ли стана малко объркано в началото. Е, ще започна отново, с по-малко условност.

В тези няколко реда ще ви представя техниката „Като че ли“, която често използвам в работата си със страхови състояния. Една удивително проста, но значително ефективна мисловна нагласа, с помощта на която справянето с паниката придобива скорост на частица в ускорителя ЦЕРН (заигравката с физиката хич не е случайна, както ще стане ясно малко по-напред в изложението).

На първо място бих искал да изтъкна една важна постановка в психотерапевтичният подход, който използвам – ние с клиента работим само с дадено наше отношение към ситуацията, а не със самата нея. Предполагам се досещате, че ако съществуваше пряк и краен отговор на въпроса „как да се справя с паниката?“, то той отдавна щеше да бъде известен и всяко писмено или кабинетно упражнение в тази насока би било излишно. Ето защо няма да търсим отговора в областта на същината на проблема, а ще опитам да ви убедя, че отговора е в областта на нашето отношение към  проблема (в случая страха).

На всеки страдащ от панически атаки или фобийни състояния, е добре известно чувството на несигурност, безпомощност и на практика нулево доверие в себе си и живота като цяло, по време на „развихрянето“ на една паническа атака. Интензивното изпитване на страх по време на кризите като че ли валидира състоянието на сериозност на положението, което от своя страна може да доведе до опити за търсене на сложни и комплексни решения (както се полага на един така формулиран в съзнанието проблем). Работещите решения обаче винаги съдържат в себе си една простота, лекота на прилагане и логика, която като че ли винаги а била достъпна за съзнанието, но някак е убягвала, заради наслоеността на ума с паразитни мисловни модели.

С други думи – съществува вярването, че ако проблемът е сложен и решението трябва да бъде сложно и именно класическата психология разглежда проблемите по този начин.  Другото, което е характерно, че в разглеждането на проблемите по този начин се влага така нареченият свръх рационализъм, а ние хората просто не сме такива. Не вярвате? Само се ослушайте на някое по-оживено място и избройте колко пъти се среща фразата, започваща с „Как може…“ (на мястото на многоточието сложете чуденка по ваш вкус). Рационалното и рационализмът са логични основи, на които човек да построи ежедневието си, но практически живота ни доказва, че са доста неестествени състояния на битуване. Нещо повече – по същия начин съществува представата, че хората сме и свръх исторични – това е вярването, че проблемите ни се коренят в миналото и че можем да бъдем „повдигнати на стенд“  (както се диагностицира автомобил), да бъде открита причината и тя да бъде отстранена. Ако това бе истина, то психолозите също щяхме да носим бели престилки и на изпроводяк на пациентите си бихме давали епикризи с описание на извършените манипулации и операции (евентуално в пликче пък щяхме да слагаме отработените страхове, така както в автосервиза ни връщат подменените части).

Неслучайно правя три (май станаха и повече, докато редактирам) абзаца преамбюл J Ще опитам (направо насиля себе си! – така де, нали за алгоритмизиране на даден съвет човек трябва да се поизпоти) да има и още поне три абзаца следговор, та поне малко от малко несериозността на предлаганата техника да бъде облечена със сериозна аргументация. Дори на мен ми е ясно, че въпреки големия потенциал на една жизнена стратегия (като такава се явява приложението на настройката „като че ли“) то тя може да бъде лековерно отхвърлена, ако не е солидно рационално и исторично аргументирана.

И сега, когато напрежението на повествованието е на максимума, ето и самата техника, макар по-досетливите от вас да разконспирираха, че ще става въпрос за някакъв вид театър – е, горе долу сте прави в догадката си. Та: Когато ви стане зле, получите паническа атака, когато кризата се разрази, напрежението ви залее, „симптомите“ започнат да се проявяват със сериозността на червейче, тръгнало за риба с мъжете (е много находчиво от моя страна, няма що – намерих кога да вмъквам част от любим виц… поне да го бях разказал целия…) – започнете да се държите „като че ли“ паниката я няма. Да, точно така! Ахм, разбирам скепсиса ви и разбирам усета за леко подхлъзване, че четохте досега. Но аз имам точно това предвид – дръжте се по време на кризата, като че ли сте добре, като че ли сте във форма за сутрешен крос. Като че ли въобще паниката не е започвала, не сте я засекли, като че ли не знаете какво е това паническа криза и като че ли наистина искате да правите точно това, което правите в момента, независимо колко ви се иска хубавата кризичка да ви даде повод да не го правите (добре познатата в психологията концепция за вторичната печалба от дадено неефективно поведение). Уведомете себе си с настоятелността и децибелите на най-досадната сутрешна аларма, която някога сте чували, пропийте съществото си с идеята, че можете да направите това дори да сте убедени, че умирате или полудявате, усетете пробуждащият се актьор в себе си, вижте ситуацията като прекрасна възможност веднъж поне да реагирате на ситуацията с друга нагласа, от друга гледна точка.

Сега, преди да започна квантовофизичния следговор (защото имах неблагоразумието още в началото да намеся ЦЕРН), няколко думи за стила на тази статия – той съвсем умишлено е по-скоро квартален, отколкото академично психологически. Да ме прощават всички мои светли преподаватели психолози – някои мои професори наистина имат красив академичен език и съм направил възможното да го усвоя, но все пак не пиша това за тях, а за вас – тези, които искате да се справите със страха от паническото си битие. Техниката „като че ли“ се явява едно отклонение от подходите в класическата психотерапия, в която началната фаза на „лечението“, а и впоследствие – голяма част от времето е посветена на опитите да се научи клиента на нов „език“ – системата на концепции от школата на терапия, за които е обучен терапевта. Впрочем това прави психотерапевта авторитетен, начетен, ако и ползва малко повече мръсни думички (разбирайте терминология), то значи няма как да не ви „излекува“.

Да оставя настрана масата практикуващи колеги и се върна към ЦЕРН, че току виж някой колега се засегнал (но вие добре знаете, че вече това ще си е негово решение). Във физиката има един постулат, който гласи, че наблюдателят променя експеримента. С други думи – една експериментална постановка, в която се цели да се изследва обективно закон в света на малките неща (квантите), винаги ще бъде повлияна от намеренията, очакванията, дори и настроението на експериментатора, просто защото така работи този свят на малките неща. Харесва ни или не – това е положението, както се пее в една прекрасна песен на великия Тодор Колев (отклонение: тази статия ще бъде прочетена от всички, които потърсят в Гугъл връзката между Тодор Колев и ЦЕРН. Всъщност, май ще е единствената, която ще излезе в резултатите по тези критерии. Но моля ви, защо оставихте текста и решихте да проверите тази щуротия 😊 ).

Същият резултат (харесва ви или не) се наблюдава и в науката психология, що се касае до опитите ни да изследваме заобикалящата ни реалност – оказва се, че тя винаги е повлияна от наблюдателя. Дори не просто повлияна, а на практика изградена. Т.е. всеки един от нас, построява своя версия на действителността, което е сериозен довод в полза на идеята, че действителността е винаги субективна. Обективна действителност просто не може да съществува поради това, че всеки един от нас я изгражда в представите си по уникален начин. Да, съществува такова понятие като консенсусна реалност – в която сме се разбрали априори за някои неща, но тя е един изкуствен конструкт, колкото да ни помогне да осъществим чудото на комуникацията по между си, в която да се разберем. Който е по-любопитен може да се запознае с теорията на психолога Ж. Пиаже, която е формирана на базата на неговите наблюдения за това как децата изучават света. Накратко – оказва се, че много малка част от формиращите се представи на децата за естеството на нещата в заобикалящата ги реалност се придобиват в резултат на възприятия. Да, възприятията са началото, но след това дечицата веднага започват да взаимодействат и действат, изследвайки непознатите аспекти на действителността и това действие е винаги уникално, просто защото всеки един човек е уникална система от биологични и психологични процеси. Уникални човеци – уникални действия и взаимодействия със заобикалящата среда – уникална действителност – невъзможност за добиване на знания за обективна действителност (дано съм успял да кондензирам разбираемо няколкостотин страници теория).

Защо това е важно в настоящия контекст – ползването на техниката „като че ли“? Едва ли ще е голяма изненада, предвид горното, че до момента в ситуациите на паника и тревожност вие просто сте изграждали своята страхова реалност. Тя не е извън вас (освен ако не се опитвате да се учите едновременно на нестинарство и оцеляване от подивял лъв). Ситуацията по време на паническа криза е сериозна и омаломощаваща поради вашата реакция. С техниката „като че ли“ вие ще се научите да реагирате на страховите ситуации по нов начин, което (харесва ли ви или не, ама май ще ви хареса 😊) ще промени и естеството на самата действителност. Тя ще престане да бъде така застрашаваща, безперспективна и смущаваща, просто защото вие ще спрете да инвестирате сила и енергия да я изграждате, а ще сътворите нова действителност през ДЕЙСТВИЕТО. Действието „като че ли“ дава нова перспектива на мозъка. Буквално мозъкът ви ще пощурее, че се озовава на ново място и като такова, той не би могъл да ползва стари похвати за справяне. С други думи мозъкът ви ще трябва да измисли как да се справи с новата ситуация, а когато мозъкът мисли, тогава той разбира, че стартирането на страховата ситуация е излишно (освен в критични случаи, но за тях е ясно. Става въпрос за това, че в критични случаи – пожари, бедствия и прочее техниката „като че ли“ е по-добре да не бъде прилагана, нали 😊). И тъй като мозъкът е Бог на координацията, ще му се наложи да ви съдейства и координира ведрата ви нагласа и я приведе в съответствие с изживяваната реалност, т.е. ще се наложи да преработи действителността. Буквално. От страхова тя да се превърне поне в неутрална, а защо не и във всяка друга, ако правите каквото правите в деня си със страст и отдаденост. Е, опираме вече до границите на приложимостта на метода „Като че ли“, защото ако няма какво да ви вдъхновява, ако не горите с някаква страст в ежедневието си, тогава имате предварителна задача. И поради това вероятно разбирате, че всяка техника, подобна на току що предложената (минавайки чак през ЦЕРН) няма как да сработи 100%-во и веднага при всеки, който страда от панически атаки или някаква форма на тревожност. Просто понякога има предварителни задачи за свършване, които са индивидуални и заради които посещенията в кабинета на психотерапевта са целесъобразни.

От опита си в психотерапевтичната практика мога да споделя, че техника от калибъра „Като че ли“ проработва дори след броени часове психотерапия. Възможно е дори без нито един час, затова и я предлагам на вашето внимание. Опитайте, но не опитвайте с идеята „я да видим дали ще стане“. Опитайте я с намерението да се получи! Защото намерението за успех прави реалността на успеха. Задава рамката му и прави възможно осъществяването на успеха. А ако случайно пък не се получи, знайте, че вероятно нещо съвсем малко има, което възпира промяната на фокуса на съзнанието ви по повод изграждането на субективната реалност. Тогава няколко срещи с мен или колега са оправдани, защото „Като че ли“ няма по-сигурно нещо от възможността да променяме реалностите си и оттам – самите изживяванията.

Статията е посветена на темата – какво ще ви каже психотерапевтът различно от това, което може да чуете като съвет от близки, за да постигнете разрешаването на проблем, свързан със страх и безпокойство

Започвам тази публикация, провокиран от често споделяното от редица мои клиенти притеснение, което са изпитали при взимането на решението за започване на психотерапия. Неуспехът им в самостоятелното справяне със страха и безпокойството ги довежда в кабинета ми в търсене на решение, изразяващо се най-вече към възвръщането на, като че ли, загубената лекота при справянето с предизвикателствата на живота, включващи такива от най-дребен битов характер, до социалното функциониране и изграждане на партньорски интимни взаимоотношения, но също и професионална реализация. Общото между тях е реакцията на родителите, приятелите и познатите им – една скептична реакция, с коментар от рода на „…Какво толкова ще ти каже психотерапевта, което да не мога да ти го кажа аз?… Стегни се и го карай малко по-спокойно…Мисли по-позитивно и всичко ще бъде наред…“. Реакция, много типична и сходна за незапознатите с особеностите на терапевтичния разговор, изразяваща определени тенденции в познанието за психотерапевтичния процес. Ето защо ще се опитам накратко и съвсем неизчерпателно, а просто като един пример, да разкажа какво може да „каже“ един психотерапевт така, че да се случи промяната у търсещите спокойствие и вдъхновение в ежедневието си.

Психотерапията не е просто разговор

Нека започна от там, че за да се случи ефективната промяна у клиента, психотерапевтът трябва незабележимо да премине през един четиристъпков процес, за който е специално обучен и който процес има строго индивидуални черти при всеки случай (това, разбира се, след като терапевтичната заявка на клиента е формулирана като случай в съзнанието на терапевта). Тези четири стъпки са 1. Присъединяване – образно казано – навлизане и признаване от страна на терапевта в проблемния свят на клиента с цел проблемът да се развие в пространство, в което спокойно да получи форма и параметри, по които впоследствие да бъде „атакуван“. Тук клиентът и терапевтът създават тандем, отбор, който има определена цел за постигане – заявена от клиента и верифицирана (проверена като възможна за постигане) от страна на терапевта; 2. Водене – тук терапевтът има за цел да поведе клиентът си, с помощта на разнообразен инструментариум от техники, адаптирани към светогледа на клиента, към активност, която ще помогне проблемът да бъде решен; 3. Закрепване и усилване – ролята на терапевта на този етап е да подпомогне клиентът да запази и увеличи увереността си, постигната при дори минимален успех в началото на разрешаването на проблема. 4. Отделяне и самостоятелност – това е практическото прекратяване на психотерапевтичния процес, което е съществен момент, имайки предвид, че оттук насетне клиентът остава „сам“ и доста често има рискове, които ще опиша в следващ материал.

Въпреки че основния инструмент в повечето психотерапевтични школи е разговорът, то за разлика от обикновеното раздумване с приятели и познати, разговорът в психотерапевтичният процес е високоспециализиран и структуриран. Това означава, че по време на говоренето си, във всеки един от гореспоменатите условни четири етапа, терапевтът използва думи и конструкции на изреченията, които отговарят на начина, по който клиентът си представя реалността и преживяванията си с цел да предаде по разбираем начин идеите, които ще доведат до решението на проблема*.

Ето един пример, за да стане по-разбираемо: Не е все едно и също да се каже „…виж, ясно ти е, че решението на проблема за теб очевидно минава през…“ или „…ако упорито се вслушваш във вътрешния си глас, то решението на проблема може да звучи като…“, или „…усещаш ли как докато разбутваш неработещите решения около теб, ефективното решение изплува на повърхността на…“. Това са само примерни изречения, лишени от смисъл, но предназначени да демонстрират разликите в изказа, които са съществени, тъй като имаме способността да изграждаме мнението за околната действителност през комбинацията от различни сетивни „канали“ – визуален, слухов, осезателен, обонятелен и вкусов. Всяко една наша представа може да бъде описана с картина, звук, усещане, мирис и вкус и комбинацията от тези представи, всъщност формира начина, по който функционират мисловните ни модели.

Горните три изречения показват най-елементарната разлика при изказа. Досещате се, че един терапевтичен разговор в рамките на 60 минутна сесия, трябва да е издържан от началото до край в определена комбинация от „представни канали“. Терапевтът трябва още съвсем в началото на процеса да проучи как точно неговия клиент мисли, за да може последващата комуникация посредством разговор да е ползотворна. Например, ако клиентът си представя света с картини, а терапевтът опитва да предаде идеите си за решаване на проблема през света на усещанията, то разговорът ще се е осъществил вербално, но ефективността му в терапевтично отношение ще е точно 0 (нула).

Във всеки един от споменатите четири етапа на терапевтичния процес, психотерапевтът има значителен по обем (разговорна) работа за извършване. Нека дам един пример с етап 2 – водене (като разбира се за всеки етап могат да се изпишат хиляди страници и пак няма да бъде представена адекватно същността им).

В етапа на водене, а и донякъде в етапа на усилване, се използва т.нар. подход на утилизация (използване на наличните ресурси на клиента да решава проблемите си. Защото знаем, че не би могло да има проблем без решение – те винаги идват в комбинация, макар онова, което води клиента до кабинета е невъзможността да прозре същността  на „партньора“ на проблема, а именно – решението му). Най-простият начин да се утилизира всяко поведение се състои в това да се даде (отново през един многостъпков процес на въвеждане със специфична подредба на думите) на клиента поредица свободни от конкретно съдържание инструкции, същността на които се състои в „научи нещо“ „сега се измени, стани друг“ и прочее. Наричаме тези инструкции процесуални, защото определят процеса, който трябва да се случи в личността, но са напълно неопределени що се отнася до конкретно съдържание. Това е технология на разговорна комуникация, която не се използва в ежедневието – тя е недостъпна за разбиране от неспециалисти. Ето тук е една съществена разлика от това, което един човек със страх и безпокойство може да чуе от близките си и от терапевта – близките ще дадат точна инструкция, в опит да помогнат, а терапевтът ще „назначи“ на съзнанието и подсъзнанието специално адаптирана, индивидуална процесуална инструкция, която може да „заживее“ собствен живот, водейки клиента към разрешаването на проблема си.

Процесуалните инструкции имат няколко важни преимущества – те активно привличат вниманието на клиента, защото той сам ги изпълва с конкретното съдържание, което терапевта нарочно и преднамерено, в определен ритъм на изказа си, пропуска. Друго предимство е, че напълно съхраняват цялостността на личността на клиента – терапевта не може, волно или неволно, да „внесе“ неприемливо за клиента съдържание (или, с други думи, да му „промие мозъка“, както често може да се чуе мнение за работата на психотерапевтите), точно защото въобще не внася съдържание. Всичко това терапевтът трябва да „облече“ в привидно непринуден разговор с помощта на шаблони от думи, включващи процесуални инструкции – разговор, който е в значителна степен различен от противоположния подход в психотерапията – целенасоченото и конкретно задаване на въпроси и търсене на отговори.

Давам си сметка, че с опита си да обясня съвсем накратко разликата между обикновен и терапевтичен разговор в тази статия, няма как да бъдат засегнати всички аспекти и особености на терапевтичния процес. Нарочно дори използвах не дотам любопитни подробности, просто за да се получи една ненатрапчива идея у всеки, който се чуди какво наистина може да каже различно терапевта от приятелите или роднините. Нека горните редове служат като един съвсем простичък пример в отговор на въпроса, поставен в заглавието: Защо психотерапия? – защото разговорът в кабинета има правила и рамки, непознати за необучените в тях.

*Трябва да направя уговорката, че пиша статията от позицията си на обучен в кратките подходи в психотерапията – стратегическа терапия и ориентирана към решения. Не така стои въпроса с дългосрочните терапии, психоанализата и въобще психодинамичните направления, в които решения не се търсят, а по-скоро се върви по пътя на самопознанието и изграждането на обяснителни умозрителни хипотези за случващите се проблеми, без да се върви към решение.

В едно научно изследване, публикувано в най-престижното научно списание в света – сп. Nature*, екип от учени установява, че повишеният серотонин в един участък от мозъка усилва страха и безпокойството като активира поредица от взаимосвързани и сложно контролирани биохимични реакции. Интересното е, че в проучването се демонстрира пряка връзка между приема на клас антидепресанти – това са селективните инхибитори на обратното захващане на серотонин (SSRI) и нарастващото чувство на безпокойство и страх. Тези резултати обясняват ранните нежелани реакции при лечение с SSRI при някои пациенти с тревожни разстройства.

Повече за изследването – тук: https://www.nature.com/articles/nature19318

*Nature volume 537 , pp 97-101 (01.09,2016)

Представете си, че сте хванали вирус и имате висока температура – например 39 градуса. Отивате до лекаря си, той назначава антипиретик (лекарство, което понижава температурата), вие започвате да го приемате и вдигате температурата до над 40 градуса. Звъните на лекаря си и той ви съобщава, че това е нормално – за да я свалите, първо трябва да я повишите още.

Няма логика, нали? И никой не би пил подобни медикаменти, при положение, че решението е съвсем постижимо без да се изпепелявате от принудителното повишаване на температурата.

Всъщност, горецитираното изследване, което, оказва се, не е единствено по рода си, потвърждава тезата, че тревожните разстройства не са свързани с наличието на биохимичен дисбаланс, както се твърди от психиатрите. Ако бе така, то още с първия прием на SSRI и повишаването на количеството на серотонина, би трябвало тревогата и страха да се стопяват така, както работещите антипиретичните медикаменти свалят температурата. На практика обаче, често се получава точно обратната реакция – при започване на прием на SSRI антидепресанти, се наблюдава влошаване на субективните усещания и психосоматични симптоми, за което се твърди от психиатрите, че било нормално. Нещо повече, доста често приемът на SSRI се налага да се спре самоволно, поради продължаващото във времето влошаване, за което могат да бъдат изтъкнати доводи от страна на лекарите, че ще отнеме месеци и години, за да се получи желаният ефект. Още по-абсурдно – приема на медикаменти влошава състоянието, но това се счита за нормално?!?

Има само едно работещо решение за ефективно третиране на страх, паника и фобии, което няма нищо общо с приема на лекарства и това е психотерапията. В хода на психотерапевтичните сесии на живо ще разберете още за механизма на (не)действие на антидепресантите и защо могат понякога да бъдат дори опасни за хора с тревожни разстройства. Ще получите детайлно обяснение защо и как се появява страха и тревогата в живота ни (както от физиологична гледна точка, така и от психологическа), както и стратегия за справяне с безпокойството така, че да не пречи на желания ритъм на живот.

В стратегическата психотерапия един от централните постулати гласи – „Няма болни хора, има болни взаимоотношения“. Като тук под болест се разбират онези неблагоприятни психически състояния, които доста често се диагностицират от психиатрите и за които дори абсолютно неуместно се назначават лечения с медикаменти (още по темата – тук). Тези състояния – от леко униние и неразположения, могат да достигат и до крайни проявления като панически пристъпи, фобии, натрапливи неврози и редица други състояния. И всичко това заради… срив в комуникацията и разбирателството в семейството.

 Много често, взаимоотношенията в семейството се разпадат поради неумението на партньорите и останалите членове да говорят едни с други, докато изграждат и поддържат връзките си, осланяйки се на фантазиите си за това как би реагирала ответната страна по даден повод, без това да бъде проверено. За да се избегнат конфликтите и за да се създаде среда, в която да се създават и поддържат хармонични отношения, на помощ идват няколко съвета:

1. Унищожете пусковия механизъм на неразбирателството

 Скандалите в семейството не започват просто така. Съществуват елементи или комбинация от фактори, които провокират първоначални негативни реакции у партньора, които могат да ескалират с времето. Това може да са намръщена физиономия, по-груб тон, пренебрежителни жестове или саркастични забележки.

 Първата стъпка тук е да се направи писмено опис на всички възможни бутончета „Старт“ на лошата комуникация. За всеки член от семейството следва да има списък с какво поведение, изражения на лицето, жестове предизвикват отрицателна ответна реакция. Когато са идентифицирани тези елементи, те трябва да бъдат спрени. Неминуемо ще последва положителен резултат във взаимоотношенията, стига разбира се, всички да са ангажирани с този процес еднакво отговорно. В зависимост от особеностите на семейството, тук могат да бъдат приложени множество творчески подходи така, че тази стратегия да не е просто механически приложима, но и приятна.

2. Забравете за параноидните мисли

 Често партньорите виждат в действията на другия член от семейството негативно намерение или дори откровена злоба. Например жената може да си помисли, че съпругът ѝ не е отишъл на пазар след работа, защото така той би поискал да докаже кой е важният в семейството, а не просто да си обясни, че може би мъжът ѝ е бил изморен и е пропуснал. Обратно, съпругът пък може да започне да ревнува представяйки си сцена, в която жената изневерява в сряда вечер, пропускайки, че това е денят, в който децата са на тренировки и тя просто ги изчаква да ги прибере. Тези параноични мисли не се основават на реалността и най-вероятно са свързани със собствена непреработена психологическа проблематика. За да се отървете от тях – просто говорете и дори попитайте направо: „Имам фантазия – че ти постъпи……(съответната провокирала подозрението фантазия)……. – вярно ли е това?“

3. Опитайте се да спрете да го играете екстрасенси

 Четенето на мисли е когнитивна грешка и е толкова широко разпространена, че с право я определяме като актуален психологически бич на обществата ни.  Хората не се стремят да узнаят мнението на другия човек, да поискат да се запознаят с неговата гледна точка, а се държат така, сякаш някак естествено и от разстояние знаят неговите/нейните истински мотиви. Досущ екстрасенсите, които без да разполагат с възможности за пряка комуникация, решават, че информацията, получена незнайно как, има определен смисъл и заряд. Когато това се случва в семейството, на практика се зарежда бомба със закъснител, тъй като никой не обича да бъде поставян в условия, в които да трябва да се оправдава в стил „какво всъщност имах предвид“. Решението тук е простичко – общувайте, питайте, комуникирайте! Интересувайте се в детайли от гледната точка на отсрещната страна и… вярвайте! Така ще си гарантирате значително по-малко страдания, в сравнение с нагласата на вечна мнителност и подозрителност към мотивите за поведението на останалите членове от семейството.  Но ако решите все пак да „четете“ мисли, поне го правете професионално – с кристална топка пред вас, със сериозно изпълнявани магични движения – ако все още е останало чувство за хумор у ответната страна, ще се позабавлявате.

4. Усъвършенствайте вълшебната формула на вербализацията

 Потискането на искрените чувства и замяната им с такива, които могат приемливо да бъдат изразени в семейството е сериозен проблем. Съпрузите често, в хода на годините съвместен живот, престават да мислят за чувствата на другия. Този процес може да стигне и до там, че да станат нечувствителни и към собствените си чувства по отношение на събитията в семейната среда. Фокусът на вниманието обикновено е съсредоточен в действията и собствените мисли по този повод, които могат да бъдат абсолютизирани и непроверени дали са валидни в един обикновен разговор с партньора. Например – ако мъжът хърка, а жената го помоли да се консултира с лекар – той може да помисли нещо лошо за съпругата си да заяви, че всичко е наред, че това не е проблем. И ако все пак това ѝ пречи, да я посъветва да спи в която стая пожелае или пък да си сложи тапи за уши. И двете страни в този случай едва ли ще се чувстват по най-добрия начин.

Вълшебната формула за изясняване на чувствата помага да се избегнат тези неблагоприятни последствия. Необходимо е само:

А) Да споделите какво чувствате;

Б) Да опишете това действие на партньора, по повод на което възниква чувството;

В) Да разкажете за своите мисли относно това действие.

Когато се случи това – горният сценарии може да изглежда по следния начин: „Скъпи, просто чувствам силно безпокойство, когато ти хъркаш и си мисля, че не дай Боже, можеш дори да спреш да дишаш“. След такава насока на разговора мъжът вече не може да пренебрегне случващото се – „Скъпа, какво почувства по повод онова, което ти казах преди малко?“. Това би било началото на вземането под внимание на чувствата, което е чудесна профилактика на недоразуменията у дома.

5. Заемете се с обща кауза и действия

 Липсата на обши интереси е голям проблем за семейните отношения. Когато единственото обединяващо съпрузите са четирите стени и общия неприятен живот, пълен с битовизми и задължения, страст и радост не биха могли да се очакват под този покрив. Ето защо – ако сте изправени пред задачата да съхраните семейството си, трябва да потърсите колкото се може повече общи интереси, дейности и ритуали. Те трябва да бъдат извършвани редовно и да бъдат харесвани и от двете страни.

6. Научете се да прощавате и да искате прошка

 В семейството се осъществява непрекъснато и различни взаимодействия между неговите членове и, волю-неволю, понякога се случва нечии интереси да бъдат наранени. Например – партньорът ви може да се обиди ако пропуснете годишнината от запознанството си. Изглежда, че не сте направили нищо на съпруга/та си и изведнъж се оказвате съкрушително виновен/а. В такива моменти е важно да осъзнаете заряда на чувствата на отсрещната страна и да осъзнаете, че вашето действие или бездействие ги е причинило. Всъщност е необходимо да поемете отговорност за чувствата на партньора си, ако са причинени от вашето поведение. Ако можете да направите това е необходимо само да се извините и връзката ви ще се подобри отново.

 Извинението обаче е изкуство. То не се заключава само в изричането на „добре, съжалявам“. Първоначално е необходимо да си изясните – за какво точно искате прошка, какво именно е обидило партньорът ви. Защото доста често това са просто нюанси, дори може да не е фактът на забравата на годишнината, а някакъв дребен детайл, свързан с това – очакване, несбъднат план и прочее. След това естествено трябва да дойде моментът на искане на прошка точно за онова, което е причинило неприятните чувства у ответната страна.

 И накрая – добре е да се интересувате от обратната връзка – получили ли сте прошката, която сте поискали? – извинен ли сте, или не? В противен случай би могло да се натрупа напрежение във времето, което да прерасне в сериозна кавга.

Може би е излишно да спомена, но все пак – когато ви бъде поискана прошка – простете! Във взаимен интерес за запазване на мира у дома е. А когато мирът е наличен, само тогава има място за радост и споделени щастливи мигове.

Продажба на лудост: Всички ли сме луди? (2010)

Ако някога сте били изправени пред дилемата дали да започнете предписаният ви антидепресант, задължително отделете 3 часа и изгледайте този филм. Психофармацията е не просто мода, според мен това е зараза. Разпростарянава от лекари при това.
Това е филм за „магическите“ хапчета, които „решават“ всички проблеми, намесвайки се в деликатните мозъчни процеси на милиони хора. Филм за тандема психиатрия – фармацевтична индустрия, за психотропните продукти и техния пазар на стойност милиарди долари или това е една история за съдбата на около 100-те и повече милиона хора по света, които са на такива „лекарства“. Има български субтитри, които трябва да се заредят допълнително. Приятно гледане и … отрезвяване!

На практика всеки човек познава чувството на напрежение, притеснение, тревожност, нервност, страх или паника. Често тревожността е просто неудобство, но понякога може да ви осакати и лиши от възможността да живеете пълноценно. Дори да се е случил този неприятен сценарии – има добра новина! – можете да промените начина, по който се чувствате!

Съществуват мощни методи, които са ефективни при преодоляването на всякакъв вид безпокойство, независимо дали става въпрос за срамежливост, хронична тревожност, тревожност от изяви пред публика, безпокойство от изпити, фобии или пристъпи на паника. В резултат на психотерапевтична работа, в която се използват специфични техники и подходи, се постига не просто частично подобрение, а пълно възстановяване на възможностите да правите творчески онова, което искате, без да изпитвате повече страх! Вие ще бъдете в състояние, в резултат на промяната, отново да се будите сутрин без страх, с нетърпение да станете и да си кажете „колко хубаво е, че съм тук!“.

Същината на промяната в посока от страхови изживявания към смело и творческо битие задължително преминава през определена промяна в начина на мислене. Защото начинът, по който мислите е причината за начина, по който се чувствате. Това е просто неврологичен факт, тъй като всяко едно преживяване на събитие

Read More

В поредица от публикации ще разкажа достъпно за някои от подходите, които използвам при психотерапия на стресови и тревожни състояния.

Една от най-ефективните школи в психотерапията по отношение на тревожните разстройства и фобиите е краткосрочната стратегическа терапия, в която съм обучен. Един от възможните подходи при използване на методологията се основава на тип вмешателство от страна на терапевта, което води до сравнително бърза, трайна и ефективна промяна у клиента, страдащ от някаква форма на страхово изживяване. Такъв тип вмешателство не е характерно за сравнително по-масово практикуваните психоанализа и психодинамични теории и школи.

Терапевтът, който извършва подобен тип вмешателство е в роля, много подобна на мъдреца от следната притча:

След смъртта си, Али Баба оставил наследство на четиримата си синове, състоящо се от 39 камили. Завещанието определило следното разпределение на имуществото: най-големият му син да получи половината от камилите, вторият син да получи една четвърт от тях, третият син – една осма от камилите, а на най-младият, четвърти син – една десета. Четиримата братя, озовали се пред невъзможността да изпълнят точно завета на баща си, започнали яростни спорове в опитите си да постигнат съгласие. По това време, по земите, където се случвала тази история, странствал тайнствен мъдрец, който бил привлечен от естеството на спора и почти магически го решил: Мъдрецът добавил собствената си камила към 39-те камили, представляващи наследството и започнал ги поделя между братята под техните недоумяващи погледи. На най-големия брат дал 20 камили, на вторият – 10, на третият – 5, а на най-младият – 4. След това той се възкачил на останалата 1 камила от подялбата, която и била неговата собствена, и заминал отново в странство.

При решението на проблема, мъдрецът добавил един елемент, който е необходим за решението, а след това отново го е прибрал за себе си, доколкото този елемент вече не е необходим.

По този начин, в работата с клиенти с фобии и тревожни състояния (паника, ОКР и прочее), благодарение на терапевтичното взаимодействие с клиента, терапевта добавя нещо съвършено необходимо за ефективното и сравнително бързо решение на проблема, което след края на терапията става ненужно и терапевтът може, образно казано, отново да го вземе и на практика остави клиента със същото, с което е дошъл, но с вече разрешен проблем. Разбира се, тук не става въпрос точно и само за някакви материални размени, макар и понякога да се случва под една или друга форма (тук конкретен пример трудно може да бъде даден, тъй като онова, което ще „сработи“ при всеки е твърде индивидуално).

Такъв тип вмешателства с право може да бъдат оприличен от мнозина като „магически“, но те съвсем не са такива от гледна точка на законите, по които функционира психиката във връзка с изживяванията на състояния на страх. От гледна точка на психологията – такъв подход представлява плод на приложението на принципи с висока научна стойност в отношенията между съществуващия проблем и неговото решение.  При приложението на тези принципи се иска висока способност от страна на терапевта за творчески подход, същевременно подкрепен от рационална аргументация и здраво изградена връзка на доверие с клиента. Тук помощните средства са много – НЛП, разговорна хипноза, техники и подходи от други направления. По този начин се гарантира с един много висок процент вероятност, бързо да се „разсече кръга“, характерен за сложните и доста често самовъзпроизвеждащи се човешки проблемни състояния, свързани със страх и стрес.

Георги Балджиев

Или как да опознаем проблема посредством неговото решение

„Ако познаваш врага и познаваш себе си, не трябва да се страхуваш дори от хиляди битки. Ако познаваш себе си и не познаваш врага, за всяка победа ще получиш страхотно поражение. Но ако не познаваш себе си и не познаваш врага, то тогава ти си глупак и ще търпиш поражение във всяка една битка“.

Сун Дзъ

Независимо от какво естество е проблемът със страха – дали е притеснение, уплах, тревожност или някакво тежко проявление на страха (паника, фобия, натрапчивости), една от най-ефективните стратегии за справяне е „изучаване на проблема посредством неговото решаване„. С други думи, страховата реалност може да бъде опозната чрез изграждането на действени стратегии, които позволяват да се „изобличи“ как функционира страха. Тогава, веднъж „разконспириран“ алгоритъмът на страховото преживяване, пътят към промяната е открит.

Обикновено, когато става въпрос за страх – тази стратегия може да се обозначи с една единствена думичка  – смелост (още по темата тук). Защото едва когато дръзнеш да действаш въпреки страховете си, всъщност получаваш знание за тяхното функциониране и начин на изява. До този момент на дръзновение, страхът те е владял именно с тайнствеността си и липсата на каквато и да е идея за неговата същност. Също както малките деца ги е страх от тъмното, където оживяват фантазиите им за разни върколаци и вампири, така и при всеки зрял човек страхът се промъква там, където липсва познание, липсва светлината на изследователския лъч на ума. Липса на познание и в двете страни на това стълкновение – както на себе си, така и на врага (в случая страха). И точно както малките деца се успокояват, светвайки лампата и опознавайки безопасността на помещението, всяко изследователско намерение от страна на теб, който изпитваш страх, ще доведе до същия резултат, така симпатично споделян от децата – „ахаа, това е било просто една илюзия„. Упорита, както казва великият А. Айнщайн, по един друг повод, но все пак илюзия.

В хода на този, своего рода, изследователски процес, ще получиш непосредствени данни, с които ще можеш да формулираш когнитивен и поведенчески модел, свързан с появата, устойчивостта и възможните начини на промяна относно страховото изживяване.

Разбира се, това дръзновение, този подход изисква готовност за работа и отдаденост в последователността на намеренията. Той значително би бил улеснен ако се довериш на терапевт и извървиш този път заедно с него в процеса на психотерапия. Би било признак на разум да спестиш време и усилия, които могат да бъдат насочени другаде – семейство, професия, хоби, каузи.

Ще завърша тази статия с резюме на идеята, събрана в три цитата на знаменитият американски психолог Курт Левин:

„Ако наистина искате да проумеете нещо, опитайте се да го промените.“

„Няма проучване без действие, няма действие без проучване.“

„Ако желаете да научите повече за една система, опитайте да внесете промени в нея.“

Част 1

Част 2

Страха от страха от страха….

            А те са просто нищо. Те са страх от страха от страха… дълъг и ужасен кръг, който може да бъде разрушен само като се отдадеш напълно на страховете си. Това, от което те е страх, е това, към което трябва да се стремиш с готовност да го изживееш в целият ужас, който ти предложи… Когато го направиш, с паниката е приключено. Ако ми кажеш, че ще стигнеш до там и си сигурен в това на 100%, аз ти гарантирам, че с паник атаките ти е свършено. То е като голяма страшна стена, през която трябва да преминеш. Но след като веднъж пробиеш дупка в стената, дупката си остава там. Можеш да отиваш и да се връщаш… от едната страна е страхът, който понякога е съкрушителен… да, но сега можеш просто да преминеш от другата страна, защото вече си го правил и знаеш, че само твоята представа (уплах) е подхранвала паниката.

            Паник атаките са страшни. Разбира се, така е. Но ти си усещал този страх ТОЛКОВА МНОГО ПЪТИ. И той е точно толкова – ни повече, ни по-малко. Той е само ТВОЯТ СТРАХ. Не може да те убие. Той не ти прави НИЩО, освен, че те плаши. Случва се отново и отново, зашото нервната ти система иска този проблем да се разреши! Какво ще ти се случи, ако му позволиш да те “превземе”? Какво?…

 Тялото ти копнее за решение

Нищо няма да стане… В действителност ако се отдадеш на страховете си и поискаш още, наистина го искаш… защото ти е дошло до гуша от страха… там няма нищо. НИ-ЩО! Паник атаките са съставени от 100% притеснение за страха! Веднъж решил, че не ти пука какво ще стане – страхът свършва, паниката свършва. Тук ще разкрия какво точно са паник атаките. Това е ГОЛЯМАТА “тайна” дефиниция. Паник атаките са страхът от паник атаките. Те са представата и притеснението за дадена ситуация, а не самата действителна ситуация. Ако повярваш, че си готов да се изправиш пред ситуацията и да последваш паническия си страх, за да видиш до къде може да стигне без да се бориш да го спреш или контролираш (демек без да бягаш), това е обратното на болната представа. Това е, което трябва да направиш, за да прекратиш порочния кръговрат. За това копнее тялото ти… решение на твоите притеснения.

Без дълготрайни увреждания

Преди вярвах, че съм някакъв изрод или клиничен случай и, че в следствие на паник атаките, физиката ми има дълготрайни увреждания. Оказа се, че не съм по-различен, от когато имах паник атаки. Виждам и двете страни. Разбирам защо онези хора, които НЕ ЗНАЯТ какво е усещането при паник атака ни гледат и не разбират какво пък толкова се случва. Наистина Е смешно да получаваш паник атаки, НО аз съм бил на твое място и знам каква сериозна травма усещах тогава. Не бях в кондиция, приклещен в омагьосания кръг. А излизането от него е толкова лесно. Но от твоята страна стената изглежда дебела 100 метра, докато от моята страна аз вече виждам, че стената е дебела колкото лист хартия! Там е разликата.

* И трите части на този материал представляват извадка от книгата на Jeffrey L. Hammes, 2013. The Panic Switch: A Scientist and Former Sufferer’s Method for Instantly Stopping Panic Without Medication.

Преводът е направен с любезното съдействие на г-ца Станислава П.

Част 1

Да направиш първата крачка

За да направиш първата крачка – изпълнена с волево желание за ПОВЕЧЕ паник атаки и преживяването им в най-лошият им възможен вариант – трябва най-накрая да повярваш, че страхът е фалшив и да ти е писнало, ама наистина дошло до гуша, от същите тези паник атаки и свързани с тях усещания, които разпознаваш и чувстваш толкова често. В този момент може да си изплашен, но е важно да си отдаден на идеята да последваш паниката до нейният “първоизточник” с всичко лошо, което я съпътства, и никога да не поглеждаш назад! Мога да ти опиша в детайли това, което най-вероятно си представяш 🙂 Като мен, и ти ще преувеличиш нещата около сто пъти. ИЗГЛЕЖДА ужасяващо и страшно, но в действителност изобщо не е. А това, което се случва след това, ще те изненада! Цялата паника се сгромолясва като къща от карти, защото ти си тръгнал към страховете си с пълна отдаденост. Страховете не са нищо повече от притеснение за тях самите – това е и причината за паниката ти. Паник атаките биват “разкрити” като един порочен кръг, циркулярен мисловен процес, БЕЗКРАЙНА ЗАТВОРЕНА ЛИНИЯ! Те са подплатени от 100% уплах и нищо друго – НИЩО! Паниката изведнъж се изпарява и на нейно място идва мигновено спокойствие. В този момент осъзнаваш, че можеш да правиш това всеки път. Вече няма “непознато”. Вътрешният конфликт на СТРАХЪТ ОТ СЕБЕ СИ е приключил. Преминал си през опасенията до източника на страха и не си намерил нищо. Този вътрешен конфликт, мисля аз, е причината паник атаките да остават заключени в нас за дълго. Нервната ти система наистина не харесва такива конфликти.

Страхът е от страх / Страхуваш се от страхът

Искаш ли доказателство? Ако насилиш паниката да дойде, накараш я да се появи… наистина, от сърце се помолиш да те обхване… НЕ МОЖЕШ да я предзвикаш! Пробвай! Ей сега, веднага, пробвай да се концентрираш и да си ДОКАРАШ паник атака.

НЕ Е ВЪЗМОЖНО! Виждаш ли как работи системата? Когато ИСКАШ да получиш паник атака, не става, а когато се страхуваш да не я получиш…. тогава я получаваш! Това е доказателство, че паник атаките са само притеснението за самите тях.

И това е начинът да се пребориш с тях.

Борил съм се с чувството на паника периодично цели 10 години и в крайна сметка осъзнах, че те никога не стават по-зле – натрупват се и ескалират до една и съща точка. Това беше върхова точка на страхът ми, който толкова силно се боях да изпитам, че бях готов да направя почти ВСИЧКО, за да не стигам до там, включително да избягвам места, които го провокират. Но след 10 години – напълно същото чувство! Винаги съм се чудел какво следва после, след това поглъщащо чувство на паника, но така и не посмях да “проверя”.

На по късен етап си казвах “Приемам го”, но вътре в себе си не го правех. Все още изпитвах съмнения, докато практикувах непукизъм.

Преминавайки “от другата страна” на страха получаваш сила, която е породена от разбирането. Едно разбиране и осъзнаване, което ще те накара да ПОИСКАШ да загубиш битката. ТОВА Е ВАЖНО: Не можеш СЪЗНАТЕЛНО да ВЛОШИШ една паник атака. Тя си е толкова зле – ни повече, ни по-малко. Ето защо, когато казваш “Давай, нека това бъде най-ужасната атака, която съм изпитвал” нищо не може да се случи. Ти вече си изпитвал най-лошото многократно, и въпреки това всеки път искаш да избягаш и да я прогониш, повтаряйки си “моля те, спри, не искам да се случва това… откачам, губя контрол, ще умра (все неща в този дух)”. Интензивността на страха те заблуждава! Трябва да обърнеш нещата на 180 градуса и да подходиш с толкова увереност, колкото успееш да събереш в момента на паниката (изисква се съвсем малко). Нека ти се случи, нека те обземе и да става каквото ще. И (когато се чувстваш готов) БЪДИ НАИСТИНА ОТДАДЕН В ЖЕЛАНИЕТО СИ ДА ВЛОШИШ АТАКАТА И ДА УВЕЛИЧИШ СТРАХА!!! Не е възможно.

Нищо общо с лудост

             Един коментар, който винаги си спомням, е, че притеснението и паниката са пълната противоположност на лудостта. “Лудите” обикновено си нямат никаква идея, че са луди и определено не са свръх фокусирани в контролирането на чувствата на страх. Много атаки започват с притеснение за някакво усещане като увеличен или неравномерен пулс, слабост и изтръпване на мускулите, замъглено зрение, гадене, главоболие или стомашно неразположение. Това чувство ти напомня за минали преживявания. От тук безпокойството се засилва. Тогава катастрофалните мисли, че нещо сериозно хич не ти е наред, те превземат.

Ти, изпълнен с безпокойство, плашлив и верояно перфекционист, се опитваш да наложиш тотален контрол. ПРЕКАЛЕНО ЗАГРИЖЕН, убеден, че С ТЕБ НЕЩО НЕ Е НАРЕД! НЕ, няма такова НЕЩО! Всичко, което усещаш, си има биологично обяснение и причина, всичките в следствие на нервната ти система, която е в състояние на тревога. Преувеличаваш усещанията си, мислейки си, че това, което се случва с теб ТРЯБВА да е сериозно и, че все повече ПОЛУДЯВАШ! Може да се появи чувство за “дереализация”, защото невротрансмитерите са претоварени от постоянните притеснения. А ти се хващаш за това усещане и го изпозлваш като доказателство на тезата, че не си в ред. Виждаш ли омагьосания кръг?

Ти си на противоположната страна на лудостта. Ти си прекалено трезвомислещ и се опитваш прекалено силно да контролираш момента на повишено напрежение и стрес. (Психотерапита те учи да разпознаваш това “преувеличаване в катастрофални размери” на усещанията си и да го замениш с рационален израз като “Това е само временно неудобство или усещане, което ще премине скоро.”) Мисли за паник атаките си като за емоционален отдушник, защото те са точно това. Но е малко по-различно от плаченето, например, защото постоянно сдържаш емоциите си от страх, като същевременно непрестанно тестваш и проверяваш страха. Надяваш се да придобиеш съзнателен контрол НАД страха.

В крайна сметка да се ПРЕДАДЕШ и да позволиш на паник атаката да дойде, да те обсеби и да я предизвикаш, като се опиташ да я влошиш… те вади от омагьосания кръг и те връща в центъра, където страхът е управляем. Отказвайки се от контрола, ти го получаваш. Забавно е как работи схемата. Защото в момента, в който осъзнаеш най-простата истина за страха… се появява контролът. Живял съм години наред с паник атаки, а намерих разковничето за по-малко от минута, след като напълно и недвусмислено се отказах да се боря и предизвиках чувството на паника да се влоши. Получи се! Знам, че това чувство повече няма да се върне, защото спечелих, позволявайки си да загубя битката (което на практика си беше чиста победа). Напълно свободен съм от тези чувства от 9 години. Всъщност, аз искрено ИСКАМ те да се върнат, за да докажа отново и отново, че знам отговора. Но, уви, те не се връщат… не могат… защото аз не се страхувам от тях, а страхът под формата на представата за тях, е тяхното гориво. Без страх те не съществуват.

Ти трябва да разбереш и да повярваш, че твоето съзнание и тялото ти са здрави и непоклатими като скала. Когато си “мислиш”, че ще умреш или “ще изгубиш контрол” в следствие на притесненията си, всичко, което твоето тяло прави, е да ЧАКА да се откажеш от битката, за да може да се върне в нормалното си състояние. Това е естественият процес, който се случва вътре в теб. Тялото ти (от което е част и съзнанието ти) иска да се върне с нормалното си състояние, необезпокоявано, без да се напряга, ако му позволиш! Така че отпусни се! Престани да се плашиш от паник атаките и бъди готов да “умреш” от тях, ако точно такова е притеснението ти! Давай! Няма да умреш! Нямаш нищо за губене, освен самият страх. Това е поведението, което трябва да придобиеш – да се откажеш от битката и, ако се налага, от всичко и да се отдадеш на усещанията си, независимо какво ти носят те и да ги последваш в избраната от тях посока. Защото само тогава ще видиш, че НЯМА битка, няма какво да се изгуби или спечели. Само едно завръщане към нормалното. Поглеждайки назад, в момента всичко ми изглежда толкова просто. Надявам се, че и ти можеш да направиш това! Всеки път, когато се чувстваш притеснен и уплашен от непознатото… ти ще си способен да се отпуснеш, да отидеш там, накъдето те води и да му се оставиш. И по този начин в крайна сметка ще сложиш край и ще го “контролираш”.

Леко отклонение: Забелязал съм както при други хора, така и при себе си, че стомахът е огромен реактор и понякога подхранва чувствата ти. Не е задължително това да е свързано с някакво медицинско състояние като гастрит, колит или язва, но вероятно се дължи на раздразнена лигавица на стомаха в следствие на множеството киселинни бани от реакцията на страха или затваряне на храносмилателния тракт като цяло (дебело и тънки черва)… това се дължи на стоенето в “готовност” продължително време при притеснение. При хората с безпокойство три пъти по-често се получава гадене, според проучване от Март/Април 2002г., публикувано в журнала на Централната Прихиатрична Болница. Ако усещаш, че храносмилателната ти система “реагира пресилено” (гадене, спазми, болки) на безпокойството ти, добре е да се посъветваш с лекар. Една добре работеща храносмилателна система може да направи чудеса за психическото ти състояние!

Отговорът е в “Непознатото”

Ще го кажа ОЩЕ ВЕДНЪЖ. Това “оставяне на чувствата” е трудно за приемане. Даже бих се обзаложил, че просто ще се “пуснеш по течението” до колкото ти е възможно. Това е едно добро НАЧАЛО! Но отговорът е по-далеч, по-навътре в НЕПОЗНАТОТО! Онова място, където е прекалено плащещо да отидеш. Активното пътуване КЪМ центъра на страхът ти, а не срамежливо прикриване от него като “непозната територия”. Повярвай ми, чаках прекалено много години преди да го направя. Последните години прекарах “чакайки” и “оставяйки се”, което си беше просто толериране и избягване. Когато си готов се надявам, че ще отидеш там. Аз го преминах и след това всичко ми се изясни много бързо, след което съжалявах, че не съм го направил по-рано. Размишлявах над тази идея години на ред. Цялата логика СОЧЕШЕ към това:

• Страхът в теб е изкуствено създаден от самия теб.
• Страхът е от самия страх – от самите паник атаки (притеснение/представата за тях)
• Без страхът от тях, те не могат да съшествуват.

За да “изгубиш” страхът, ти трябва да си ГОТОВ (не да ЧАКАШ, да си ГОТОВ и в ОЧАКВАНЕ на усещанията безусловно) да преживееш всичко в най-ужасния му вариант, колкото и дълго да продължи. С други думи – БЕЗ ДА СЕ КРИЕШ!

Трябва да тръгнеш директно към него и да си ГОТОВ да изпиташ най-ужасното преживяване в живота си! Не само да си го КАЗВАШ, трябва да го ПОВЯРВАШ – на 100% – и да не те интересува какво ще се случи с теб!

И после БУМ! Там няма нищо.

Страховете ти са се самоподхранвали като в омагьосан кръг. И ти току-що си разрушил кръга!

СЛЕДВА ТРЕТА ЧАСТ:

Страха от страха от страха….

* И трите части на този материал представляват извадка от книгата на Jeffrey L. Hammes, 2013. The Panic Switch: A Scientist and Former Sufferer’s Method for Instantly Stopping Panic Without Medication.

Преводът е направен с любезното съдействие на г-ца Станислава П.

Представяне:

Това е един ефективен метод за елиминиране на паник атаките. Може да ти се стори драстично при първия прочит. Но не е. Ще видиш, че това е единственият логичен начин да се измъкнеш от паник атаката, а аз ще ти помогна да разбереш какво се случва в главата ти. Зная през какво преминаваш, защото същото нещо е било прекалено дълго и в МОЯТА глава. Този метод ще ти позволи да поемеш контрола и действително да спреш паниката!

“Когато не се страхуваш от тях, те не могат да съществуват.”

Тези прости, рационални думи, са изпълнени с толкова много истина! Твоите паник атаки са ТВОЯТ страх от начина по който ТИ се чувстваш. Те представляват конфликта на ТВОЯТА ЛИЧНОСТ, която я е страх от ТЕБ! Ако не те беше СТРАХ от “начина”, по който се чувстваш, нямаше да изпитваш повече паник атаки. Това е отговорът в най-краткия му вид.

ОК? Готов ли си?

Да приключиш с паниката

Да погледнем набързо – за да сложиш край на паник атаките (непреодолимото чувство на страх) трябва да преминеш през

Read More