Георги Балджиев

Психолог, терапевт

Георги Балджиев

Защо психотерапия?

Статията е посветена на темата – какво ще ви каже психотерапевтът различно от това, което може да чуете като съвет от близки, за да постигнете разрешаването на проблем, свързан със страх и безпокойство

Започвам тази публикация, провокиран от често споделяното от редица мои клиенти притеснение, което са изпитали при взимането на решението за започване на психотерапия. Неуспехът им в самостоятелното справяне със страха и безпокойството ги довежда в кабинета ми в търсене на решение, изразяващо се най-вече към възвръщането на, като че ли, загубената лекота при справянето с предизвикателствата на живота, включващи такива от най-дребен битов характер, до социалното функциониране и изграждане на партньорски интимни взаимоотношения, но също и професионална реализация. Общото между тях е реакцията на родителите, приятелите и познатите им – една скептична реакция, с коментар от рода на „…Какво толкова ще ти каже психотерапевта, което да не мога да ти го кажа аз?… Стегни се и го карай малко по-спокойно…Мисли по-позитивно и всичко ще бъде наред…“. Реакция, много типична и сходна за незапознатите с особеностите на терапевтичния разговор, изразяваща определени тенденции в познанието за психотерапевтичния процес. Ето защо ще се опитам накратко и съвсем неизчерпателно, а просто като един пример, да разкажа какво може да „каже“ един психотерапевт така, че да се случи промяната у търсещите спокойствие и вдъхновение в ежедневието си.

Психотерапията не е просто разговор

Нека започна от там, че за да се случи ефективната промяна у клиента, психотерапевтът трябва незабележимо да премине през един четиристъпков процес, за който е специално обучен и който процес има строго индивидуални черти при всеки случай (това, разбира се, след като терапевтичната заявка на клиента е формулирана като случай в съзнанието на терапевта). Тези четири стъпки са 1. Присъединяване – образно казано – навлизане и признаване от страна на терапевта в проблемния свят на клиента с цел проблемът да се развие в пространство, в което спокойно да получи форма и параметри, по които впоследствие да бъде „атакуван“. Тук клиентът и терапевтът създават тандем, отбор, който има определена цел за постигане – заявена от клиента и верифицирана (проверена като възможна за постигане) от страна на терапевта; 2. Водене – тук терапевтът има за цел да поведе клиентът си, с помощта на разнообразен инструментариум от техники, адаптирани към светогледа на клиента, към активност, която ще помогне проблемът да бъде решен; 3. Закрепване и усилване – ролята на терапевта на този етап е да подпомогне клиентът да запази и увеличи увереността си, постигната при дори минимален успех в началото на разрешаването на проблема. 4. Отделяне и самостоятелност – това е практическото прекратяване на психотерапевтичния процес, което е съществен момент, имайки предвид, че оттук насетне клиентът остава „сам“ и доста често има рискове, които ще опиша в следващ материал.

Въпреки че основния инструмент в повечето психотерапевтични школи е разговорът, то за разлика от обикновеното раздумване с приятели и познати, разговорът в психотерапевтичният процес е високоспециализиран и структуриран. Това означава, че по време на говоренето си, във всеки един от гореспоменатите условни четири етапа, терапевтът използва думи и конструкции на изреченията, които отговарят на начина, по който клиентът си представя реалността и преживяванията си с цел да предаде по разбираем начин идеите, които ще доведат до решението на проблема*.

Ето един пример, за да стане по-разбираемо: Не е все едно и също да се каже „…виж, ясно ти е, че решението на проблема за теб очевидно минава през…“ или „…ако упорито се вслушваш във вътрешния си глас, то решението на проблема може да звучи като…“, или „…усещаш ли как докато разбутваш неработещите решения около теб, ефективното решение изплува на повърхността на…“. Това са само примерни изречения, лишени от смисъл, но предназначени да демонстрират разликите в изказа, които са съществени, тъй като имаме способността да изграждаме мнението за околната действителност през комбинацията от различни сетивни „канали“ – визуален, слухов, осезателен, обонятелен и вкусов. Всяко една наша представа може да бъде описана с картина, звук, усещане, мирис и вкус и комбинацията от тези представи, всъщност формира начина, по който функционират мисловните ни модели.

Горните три изречения показват най-елементарната разлика при изказа. Досещате се, че един терапевтичен разговор в рамките на 60 минутна сесия, трябва да е издържан от началото до край в определена комбинация от „представни канали“. Терапевтът трябва още съвсем в началото на процеса да проучи как точно неговия клиент мисли, за да може последващата комуникация посредством разговор да е ползотворна. Например, ако клиентът си представя света с картини, а терапевтът опитва да предаде идеите си за решаване на проблема през света на усещанията, то разговорът ще се е осъществил вербално, но ефективността му в терапевтично отношение ще е точно 0 (нула).

Във всеки един от споменатите четири етапа на терапевтичния процес, психотерапевтът има значителен по обем (разговорна) работа за извършване. Нека дам един пример с етап 2 – водене (като разбира се за всеки етап могат да се изпишат хиляди страници и пак няма да бъде представена адекватно същността им).

В етапа на водене, а и донякъде в етапа на усилване, се използва т.нар. подход на утилизация (използване на наличните ресурси на клиента да решава проблемите си. Защото знаем, че не би могло да има проблем без решение – те винаги идват в комбинация, макар онова, което води клиента до кабинета е невъзможността да прозре същността  на „партньора“ на проблема, а именно – решението му). Най-простият начин да се утилизира всяко поведение се състои в това да се даде (отново през един многостъпков процес на въвеждане със специфична подредба на думите) на клиента поредица свободни от конкретно съдържание инструкции, същността на които се състои в „научи нещо“ „сега се измени, стани друг“ и прочее. Наричаме тези инструкции процесуални, защото определят процеса, който трябва да се случи в личността, но са напълно неопределени що се отнася до конкретно съдържание. Това е технология на разговорна комуникация, която не се използва в ежедневието – тя е недостъпна за разбиране от неспециалисти. Ето тук е една съществена разлика от това, което един човек със страх и безпокойство може да чуе от близките си и от терапевта – близките ще дадат точна инструкция, в опит да помогнат, а терапевтът ще „назначи“ на съзнанието и подсъзнанието специално адаптирана, индивидуална процесуална инструкция, която може да „заживее“ собствен живот, водейки клиента към разрешаването на проблема си.

Процесуалните инструкции имат няколко важни преимущества – те активно привличат вниманието на клиента, защото той сам ги изпълва с конкретното съдържание, което терапевта нарочно и преднамерено, в определен ритъм на изказа си, пропуска. Друго предимство е, че напълно съхраняват цялостността на личността на клиента – терапевта не може, волно или неволно, да „внесе“ неприемливо за клиента съдържание (или, с други думи, да му „промие мозъка“, както често може да се чуе мнение за работата на психотерапевтите), точно защото въобще не внася съдържание. Всичко това терапевтът трябва да „облече“ в привидно непринуден разговор с помощта на шаблони от думи, включващи процесуални инструкции – разговор, който е в значителна степен различен от противоположния подход в психотерапията – целенасоченото и конкретно задаване на въпроси и търсене на отговори.

Давам си сметка, че с опита си да обясня съвсем накратко разликата между обикновен и терапевтичен разговор в тази статия, няма как да бъдат засегнати всички аспекти и особености на терапевтичния процес. Нарочно дори използвах не дотам любопитни подробности, просто за да се получи една ненатрапчива идея у всеки, който се чуди какво наистина може да каже различно терапевта от приятелите или роднините. Нека горните редове служат като един съвсем простичък пример в отговор на въпроса, поставен в заглавието: Защо психотерапия? – защото разговорът в кабинета има правила и рамки, непознати за необучените в тях.

*Трябва да направя уговорката, че пиша статията от позицията си на обучен в кратките подходи в психотерапията – стратегическа терапия и ориентирана към решения. Не така стои въпроса с дългосрочните терапии, психоанализата и въобще психодинамичните направления, в които решения не се търсят, а по-скоро се върви по пътя на самопознанието и изграждането на обяснителни умозрителни хипотези за случващите се проблеми, без да се върви към решение.

 

Previous

Повишаването на серотонина след прием на антидепресанти е свързано с увеличаване на тревожността

Next

Един наистина ефективен подход за справяне с панически атаки

2 Comments

  1. Силвия Герова

    Здравейте. Заинтригувахте ме. Обръща ла съм се към психолози по повод проблем и главно свързан с децата. Някъде са помагали, другаде не. Самата аз бих изкала да се изясня със себе си.На 57г. Съм и досега съм живяла с проблема. Но не ми е конфортно. Психолозите които познавам не ми помагат. Пишете как работите и каква Ви е цената за сеанс.

  2. Светла

    Много добре обяснено. И наистина има голям и неподозиран ефект от психитерапията. Стига да е водена професионално и клиента да е убеден че тази терапия ще доведе до позитивна промяна. Минах по този път и наситина живея „втори живот“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Powered by WordPress & Theme by Anders Norén